За този блог
Гласове: 961
Постинг
11.04.2010 06:37 -
За това в което се превърнах
От кога не сме си писали, ха, ха, ха. Така пияни както съм в момента, искрени, без редакция, без да ни пука за правописните грешки, без да ни пука за граматическите и фонетичните пропуски и дори без да ни пука за рдеа на думите, просто защото се опитвам да се върна към първоначалният принцип - просто да пиша защото ми е тежко или ми е весело или изпитвам нещо и тъй като съм уврееден индивид и не мога да го споделя по нормалиния начин, да говоря с хората около мен и съм решил да го напиша и да оставя на вас - дива пасмина диваци, да ме оплюете както си е реда, за да осъзная, че не това е начина и да го направя като нормалните хора, към които искам по принцип да се причисля.
Ха, ха, ха. Това са трите (повтарящи се) думи, с които бих описал последните шест месеца от съществуването ми... защо ли, ами почна много добре, всичко беше песен... а после... не искам да говоря за после. За това ще го напиша. Ха, ха, ха.
Ноември месец. Хубав месец. Първата ми квартира, сто и косур квадратен апартамент, напълно обзаведен, в Бургас, в хубав квартал, на един хвърлей от центъра, много густо майна, голяма работа. Съквартирант ми е господин Жиков, да е жив и здрав, ако не беше той на дали бих се навил да си взема апартамент в Бургас под наем, по-скоро бих се гърчил още сто години с пътуването от Созопол до Бургас и от Бургас до Созопол и така до като не ми останат кости и пръсти да щракам мигачите, но това съм си аз, а аз съм си такъв - мазохист, няма смисъл от разяснения. Хареса ми. Нанесох се първи, взех по-хубавата стая и нека Ви кажа, спечелих я на томбола, теглихме чоп и аз я изтеглих. Месеци след това се чудя с какво освен дрехи съм я напълнил... с няколко десетки листа хубава любителска поезия, с един речен камък и с много дрехи... и няколко книги. Не че е малко ама няма нищо от мен. Аз живея в хола, където е камината, където е Слънцето, където е топлината. Стаята ми е студена, а ако стаята ти е студена ти имаш нужда от някой да я топли с теб или от единтичност, а моята единтичност е в Созопол, а този който трябва да топли стаята ми, както аз трабва да топля неговата още не съм го открил и за това аз само спя и чета там... и си складирам дрехите, както вече отбелязах няколко пъти. Но въпреки това триумфът е неуспорим, аз не съм в онази картина на град - Созопол, в която изгевът и залезът са събитие в продължение на девет месеца през годината. И както казваха поетите и писателите, в началото беше хубаво. Не ме разбирайте погрешно и сега е страхотно, но в началото за мен беше НЕ ВЕ РО ЯТ НО, както го виждате по срички, СУПЕРСКО, неземно. Разберете ме, от всичката мъка, която съм виждал, да се опитвам да задържа семейния бизнес след смъртта на баща ми, да строя къща без да знам какво правя, десетки и прочие други перипетии, които си мислех, че гъзът ми (ха, ха, ха) няма да понесе, най-накрая дойде момента, в който се отделих от всичко това и успях да заживея сам (е да и с мистър Жиков :)) и да решавам сам какво да правя със себе си, като единствено от време на време се съветвах с големите глави в Созопол, които естествено лееха мъдростта на вековете, която аз разбирах, но дори и за секунда не се опитвах да приема. Работа, живот, приятели, песен на живота, красота, какао, табако, хумус, уиски, парфюм и всички останали аромати на живота, които бях свикнал да приемам за даденост само три месеца в годината. Красота, казвам ви, всичко за което си мечтаех всяка сутрин докато пътувах за Бургас, за работа, само да видя как е, да го огледам, да го оближа и после пак да го оставя на път за Созопол, сега го поемах с пълно гърло, гълтах го както факир гълта огън - с усмивка. И исках още. Но не бях готов и за останалото... защото където има Радост там има и мъка, но просто се е скрила и дебне, дебне да те изчака да си най-лабилен, уязвим... и да удари. И вярвайте ми, на най-хубавото тя удари. Имах всичко, което в този момент бих искал да имам. И тогава всичко се срина. Всичко. Притежания, положение, отношения, желание, чувства, сигурност, искреност, кураж. Не е както звучи, не е толкова епично, но е достатъчно за да сломи новоизграденото ми и прясно скрепено самочувствие, токолва силно за да провали плановете, които си бях направил преди има няма няколко седмици. И аз не разбрах как стана, просто се случи. Просто в един момент се обърнах и вместо всичко, което се надявах да видя, видях просто една дупка, една бездна, в която можех да потъна милиарди пъти. И без да искам се подхлъзнах и задърпах всичко, което така крехко и с внимание градях последните четири месеца.
Дъното беше студено, влажно, тъмно и ръбесто, без каквато и да е насока за пътя нагоре, радвах се единствено от факта, че все още съм жив и че не съм завлякъл някого друг с мен, но все още оставаше факта, че съм долу, най-долу и че не знам как да изляза от нея. И за секунда се залежах, дори за малко повече. И за секунда и малко повече беше приятно, беше като бяла смърт на хребета на някой неименуван връх, на когото му предстоеше не да бъде именуван и покорен, а да приеме следващата си жертва, която се е опитала да го надхвърли. Нищо нямаше смисъл... за сетен път усещах познатото чувство на отчаяние, което ми показваше, че мога да кървя повече от останалите и че мен ме боли повече от другите и че аз няма смисъл да се боря, защото видиш ли аз не съм изтакан от материята на борещите се, аз се охлузвам по-лесно от другите и че ако продължа, сега веднага нагоре, ще пострадам смъртно и ще остана инвалид за цял живот и никога повече няма да мога да се боря. Нещо ми подсказваше, че ако се оставя в ръцете на отчаянието ще е по-добре в дългосрочен план за мен... .... Но имаше още нещо. Имаше ги хората, които при други обстоятелства дори не бих питал, а бих им спестил болката и неудобството да помоля за помощ, без дори да се зачудя дали биха искали да ми помогнат или не, дали им пука или не. Не че не им пука, ами просто за да не ги мъча. Само че този път те не бях на километри, часови зони или на континетни далеч от мен. Този път те бяха до мен и без дори да ги питам те отговориха на всичките ми въпроси. Още преди да усетят, че имам нужда от помощ, от съвет или подкрепа, те ми я дадоха. Ей така, както винаги, както трябва, както се надявам, че цял живот ще получавам помощ от приятелите си, стига и аз на свой ред да съм приятел, който помага, обича и съветва от сърце, без грам лицемерие и корист. И светлината се показа... първо като тъмно червена линия на хоризонта, която с времето изсветлява, леко потъмнява и после посивява, после става по-светло сива, бяла, жълта и от жълта се превръща в светлината на изгрева, която ти дарява топлина, нови сили и решителност, защото ти показва, че е дошъл новият ден и че за теб е дошъл новият шанс да започнеш на чисто, стига да си достатъчно силен да изтърсиш токсините от тялото си и да си кажеш "Ето, започваме отново".
И така, вече шест месеца с хората, които винаги съм ценял, с нови хора около мен, които надявам се, че един ден ще опозная достатъчно за да мога да оценя както оценявам останалите истински хора около мен и с десетките хора около мен, с които трябва или ще се опозная или няма или ще се опозная само за да намразя или за да обикна или за да приема или отхвърля или каквото и да е, но факта остава - тук съм, вече шест месеца, половин година и въпреки всичките сговнявания и поради всички хубави моменти, трябва да харесвам това, което имам (а аз го харесвам), защото това ще е живота, който ще живея, защото човек никога не може да е сам, а когато човек е заграден от хора, на които вярва и които обича, били те роднини, приятели, познати, обичани, харесвани, познати, стига да са искрени, е в този случай той е щастилив. Номерът е не да се харесваш, а да приемаш, че някой друг те харесва или пък може би не, но въпреки всичко това е обективното мнение и ще ти ще се наложи да го приемеш, защото му имаш доверие... имай им доверие, но само ако си познаваш хората. А аз си познавам хората. И им вярвам. И ги обичам всичките, от роднините, братя, сестри, майки, бащи. И приятели от стари до нови, мимолетни, вечни, такива, с които ако Господ е дал един ден ще се преливаме, кой-кого пак Той ще реши, но аз ги обичам и им имам доверие и мога да кажа само, аз си оставам аз... и след тези шест месеца... имам доверие на моите хора.
П.П. :)
Ха, ха, ха. Това са трите (повтарящи се) думи, с които бих описал последните шест месеца от съществуването ми... защо ли, ами почна много добре, всичко беше песен... а после... не искам да говоря за после. За това ще го напиша. Ха, ха, ха.
Ноември месец. Хубав месец. Първата ми квартира, сто и косур квадратен апартамент, напълно обзаведен, в Бургас, в хубав квартал, на един хвърлей от центъра, много густо майна, голяма работа. Съквартирант ми е господин Жиков, да е жив и здрав, ако не беше той на дали бих се навил да си взема апартамент в Бургас под наем, по-скоро бих се гърчил още сто години с пътуването от Созопол до Бургас и от Бургас до Созопол и така до като не ми останат кости и пръсти да щракам мигачите, но това съм си аз, а аз съм си такъв - мазохист, няма смисъл от разяснения. Хареса ми. Нанесох се първи, взех по-хубавата стая и нека Ви кажа, спечелих я на томбола, теглихме чоп и аз я изтеглих. Месеци след това се чудя с какво освен дрехи съм я напълнил... с няколко десетки листа хубава любителска поезия, с един речен камък и с много дрехи... и няколко книги. Не че е малко ама няма нищо от мен. Аз живея в хола, където е камината, където е Слънцето, където е топлината. Стаята ми е студена, а ако стаята ти е студена ти имаш нужда от някой да я топли с теб или от единтичност, а моята единтичност е в Созопол, а този който трябва да топли стаята ми, както аз трабва да топля неговата още не съм го открил и за това аз само спя и чета там... и си складирам дрехите, както вече отбелязах няколко пъти. Но въпреки това триумфът е неуспорим, аз не съм в онази картина на град - Созопол, в която изгевът и залезът са събитие в продължение на девет месеца през годината. И както казваха поетите и писателите, в началото беше хубаво. Не ме разбирайте погрешно и сега е страхотно, но в началото за мен беше НЕ ВЕ РО ЯТ НО, както го виждате по срички, СУПЕРСКО, неземно. Разберете ме, от всичката мъка, която съм виждал, да се опитвам да задържа семейния бизнес след смъртта на баща ми, да строя къща без да знам какво правя, десетки и прочие други перипетии, които си мислех, че гъзът ми (ха, ха, ха) няма да понесе, най-накрая дойде момента, в който се отделих от всичко това и успях да заживея сам (е да и с мистър Жиков :)) и да решавам сам какво да правя със себе си, като единствено от време на време се съветвах с големите глави в Созопол, които естествено лееха мъдростта на вековете, която аз разбирах, но дори и за секунда не се опитвах да приема. Работа, живот, приятели, песен на живота, красота, какао, табако, хумус, уиски, парфюм и всички останали аромати на живота, които бях свикнал да приемам за даденост само три месеца в годината. Красота, казвам ви, всичко за което си мечтаех всяка сутрин докато пътувах за Бургас, за работа, само да видя как е, да го огледам, да го оближа и после пак да го оставя на път за Созопол, сега го поемах с пълно гърло, гълтах го както факир гълта огън - с усмивка. И исках още. Но не бях готов и за останалото... защото където има Радост там има и мъка, но просто се е скрила и дебне, дебне да те изчака да си най-лабилен, уязвим... и да удари. И вярвайте ми, на най-хубавото тя удари. Имах всичко, което в този момент бих искал да имам. И тогава всичко се срина. Всичко. Притежания, положение, отношения, желание, чувства, сигурност, искреност, кураж. Не е както звучи, не е толкова епично, но е достатъчно за да сломи новоизграденото ми и прясно скрепено самочувствие, токолва силно за да провали плановете, които си бях направил преди има няма няколко седмици. И аз не разбрах как стана, просто се случи. Просто в един момент се обърнах и вместо всичко, което се надявах да видя, видях просто една дупка, една бездна, в която можех да потъна милиарди пъти. И без да искам се подхлъзнах и задърпах всичко, което така крехко и с внимание градях последните четири месеца.
Дъното беше студено, влажно, тъмно и ръбесто, без каквато и да е насока за пътя нагоре, радвах се единствено от факта, че все още съм жив и че не съм завлякъл някого друг с мен, но все още оставаше факта, че съм долу, най-долу и че не знам как да изляза от нея. И за секунда се залежах, дори за малко повече. И за секунда и малко повече беше приятно, беше като бяла смърт на хребета на някой неименуван връх, на когото му предстоеше не да бъде именуван и покорен, а да приеме следващата си жертва, която се е опитала да го надхвърли. Нищо нямаше смисъл... за сетен път усещах познатото чувство на отчаяние, което ми показваше, че мога да кървя повече от останалите и че мен ме боли повече от другите и че аз няма смисъл да се боря, защото видиш ли аз не съм изтакан от материята на борещите се, аз се охлузвам по-лесно от другите и че ако продължа, сега веднага нагоре, ще пострадам смъртно и ще остана инвалид за цял живот и никога повече няма да мога да се боря. Нещо ми подсказваше, че ако се оставя в ръцете на отчаянието ще е по-добре в дългосрочен план за мен... .... Но имаше още нещо. Имаше ги хората, които при други обстоятелства дори не бих питал, а бих им спестил болката и неудобството да помоля за помощ, без дори да се зачудя дали биха искали да ми помогнат или не, дали им пука или не. Не че не им пука, ами просто за да не ги мъча. Само че този път те не бях на километри, часови зони или на континетни далеч от мен. Този път те бяха до мен и без дори да ги питам те отговориха на всичките ми въпроси. Още преди да усетят, че имам нужда от помощ, от съвет или подкрепа, те ми я дадоха. Ей така, както винаги, както трябва, както се надявам, че цял живот ще получавам помощ от приятелите си, стига и аз на свой ред да съм приятел, който помага, обича и съветва от сърце, без грам лицемерие и корист. И светлината се показа... първо като тъмно червена линия на хоризонта, която с времето изсветлява, леко потъмнява и после посивява, после става по-светло сива, бяла, жълта и от жълта се превръща в светлината на изгрева, която ти дарява топлина, нови сили и решителност, защото ти показва, че е дошъл новият ден и че за теб е дошъл новият шанс да започнеш на чисто, стига да си достатъчно силен да изтърсиш токсините от тялото си и да си кажеш "Ето, започваме отново".
И така, вече шест месеца с хората, които винаги съм ценял, с нови хора около мен, които надявам се, че един ден ще опозная достатъчно за да мога да оценя както оценявам останалите истински хора около мен и с десетките хора около мен, с които трябва или ще се опозная или няма или ще се опозная само за да намразя или за да обикна или за да приема или отхвърля или каквото и да е, но факта остава - тук съм, вече шест месеца, половин година и въпреки всичките сговнявания и поради всички хубави моменти, трябва да харесвам това, което имам (а аз го харесвам), защото това ще е живота, който ще живея, защото човек никога не може да е сам, а когато човек е заграден от хора, на които вярва и които обича, били те роднини, приятели, познати, обичани, харесвани, познати, стига да са искрени, е в този случай той е щастилив. Номерът е не да се харесваш, а да приемаш, че някой друг те харесва или пък може би не, но въпреки всичко това е обективното мнение и ще ти ще се наложи да го приемеш, защото му имаш доверие... имай им доверие, но само ако си познаваш хората. А аз си познавам хората. И им вярвам. И ги обичам всичките, от роднините, братя, сестри, майки, бащи. И приятели от стари до нови, мимолетни, вечни, такива, с които ако Господ е дал един ден ще се преливаме, кой-кого пак Той ще реши, но аз ги обичам и им имам доверие и мога да кажа само, аз си оставам аз... и след тези шест месеца... имам доверие на моите хора.
П.П. :)
Няма коментари
