За този блог
Гласове: 961
Постинг
25.01.2010 23:27 -
Хакери - 15 години по-късно. Или какво остана
Седя и пия вино. Гледам как камината гори, гледам монитора на лаптопа си, пиша си с приятели от Франция, Колъмбъс, Страсбург и слушам фоновите звуци излизащи от телевизора. Изведнъж чувам нещо познато. Нещо което не съм чувал от години, от толкова отдавна, че си мисля че е спомен от друг живот... и като се замисля наистина все едно е спомен от друг живот. Спомен от годините, в които искахме да сме такива каквито виждахме хората по телевизията, онази съзряваща медия, която тогава приемахме като прозорец към света, тази която сега знаем, че не е нищо друго освен контрольор на желанията, мечтите, надеждите, целите и стереотипите ни. Това което днес отричаме преди петнайсет години, беше единственият ни прозорец към западния свят. Тя и бавният 56kbps модем вързан към телефона ни. Този същият, който пречeше на майка Ви да звънне на комшийката и на курсовата Ви да Ви изпее пред родителите Ви, че пак сте ходили на училище с вериги на панталоните, боядисана коса и връзки на обувките обиращи праха от пода на даскалото и че отново сте слушали музика от уокмена си в час. ПО ДЯВОЛИТЕ!!! Сега имате лаптоп последно поколение, iPod nano, LSD телевизор, АDSL или оптична връзка с интернет, Nintenod Wii, но всеки път когато си пуснете или случайно засечете този филм по телевизията или случайно го видите в някой торент, отново искате да сте на 14 години, да гледате "Хакери" за първи път и да си мечтаете за приключението на главните герои от този филм. Признайте си! Днес, както всеки път, когато ми се случи да положа очи върху екрана и случайно, едва ли не, върху този филм, се сещам за "онези години", за "онази музика" и за "онзи начин на живот, общуване и онзи начин, по който виждам света" и нещо в мен се троши. Липсва ми. Не ми липсва емоцията, не ми липсва еуфорията, не ми липсва чувството, което изпитвах, когато за първи път гледах този филм или "Трейнспотинг" или "Асидхаус", липсва ми младостта, която тогава не осъзнавах, че имам. И както всичко хубаво, отново подцених до момента, в който изгубих. Признавам си. Липсва ми музиката, липсва ми Продиджи, Орбитал, Кристал метод, дори и Рамщайн и Рейдж агеинст да машийнс, които почнах да слушам по-късно, липсва ми начина по-който гледах на живота - днес, няма утре, няма в други ден, няма следващатата седмица, колкото и глупаво да звучи, няма ги финансовите разходи, не мислиш за сметката за квартита, за отопление, за ток, за вода, винетки, гражданска отговорност, данък смет, данък имот, данък добавена стойност, данък общ доход, здравни, социални осигуровки... няма нищо... Колко от днешната младеж разбира това... колко го разбирах аз на времето... какъв смисъл има да се питам този въпрос? Не е ли по-важно, че съм изживял тези неща? Музиката, танците, дрехите, хората, същите тези, които днес срещам в костюми, избръснати, стегнати, сериозни, устремени, аз все още виждам леките следи от обеците, лекия нюанс на зелено, лилаво и червено в косите им, още чувам виковете им. Никой не може да затрие тези спомени от главата ми. За това и сега седя, пия вино, оправям багажа си за командировка и отново слупам тази музика. Същата която слушах тогава, но за разлика от тези, които не си спомнят онова време или го отричат или просто не са били Тук за да го видят или запонят, аз помня, аз бях тук, аз го изживях, всичкото, с музиката, с танците, с дерехите, с усмивките, с гоненията, с отрицанието, с отказване и дори със отричането, като му дойде времето... Тома, Тома, колкото и да отричаш не може да затриеш факта, че и ти си бил там и ти си бил жив... и песента продължава, защото това, което аз си спомням, на свой ред някой друг ще запомни. Нищо истинско не се губи. А това тогава беше истинско. Дори и разказвано чрез приказка като "Хакери".
