За този блог
Гласове: 961
Постинг
14.05.2008 14:35 -
- 33 - Когато мразя "14.05.2008 13:49:16 - az bqh na drugo mqsto snoshti"
Пулса ми е трепач. Периферното ми зрение изчезва и пред мен всичко изглежда като през далекоглед, с едната подробност, че в периферията всичко е кърваво червено. Имам чувството, че виждам капилярите върху очните си ябълки, имам чувството, че сърцето ми изведнъж е заело обема на белият ми дроб и вместо да дишам изтласквам кръв, която всеки момент ще изкочи през устата ми за да боядиса пейзажа наоколо. Ръцете ми почват да пулсират, първо започват вените, после, малките, по-големите мускули, жилите, кожата, дори и космите по тях започват да играят. Челюстта ми се стяга до толкова, че съм губил парчета зъби в това състояние, не чувам нищо освен собвственият си пулс, собственото си очестено дишане, собствените си мускули да скърцат и да се търкат един в друг като корабни въжета. В главата ми започват да се въртят сцени, сцени които е трудно да се опишат без да се видят. Болката от тази омраза тръгва от там. Разлива се из целият ми мозък, попива дори и в най-малките гънки и ниши на мисловният ми център и го превръща в плацдарм на армията си от малки, болезнени яростни реакции, които тръгват по цялото ми тяло и се опитват да завладеят всяка една негова част и да го превърнат в машина за масово унищожение.
В такива моменти няма невинни, независимо, кой, какво или как мразя всеки е потенциална жертва, всеки ще усети гневът ми и ще разбере какво ме мъчи и защо и ще вкуси от горчилката, която отравя съществото ми.
После ще съжалявам за действията си , но ще е късно, защото ще съм спечелил битката, с патова, но все пак победа, за моя и за сметката на всички около мен. Ще черпя всички, които са ми близки, обичам или просто се е оказало, че са наоколо по една чаша от отровената ми кръв за да ги включа в извратеният ритуал на грозното ми яростно кръщене и самоунищожение на личноста си, за да мога да изкарам гнева си от факта, че пак съм се издънил и за пореден път доказвам на себе си и на всички около мен колко антисоциално и объркано същество съм зад тази маска на непукизъм, лековитост и безгрижие, която нося в делниците. Не знам кое е по-лошо да се излея като кървав водоем, който е прелял и разрушава пагубно предпазната стена на разсъдака си или да си трая в такива моменти и да трупам, докато един ден всичко натрупано се детонира като снаряд от отдавна забравена война и изтреби всеки малък спомен от нормалното ми същество, за да върне спомена за страхът, болката и гневът от всеки път, когато съм мразил истински някого друг или себе си. И тогава няма да има връщане назад към нормалното ми аз. Пейзажа ще е напълно променен, разрухата ще е навсякъде и единственото спасение ще е да минат валяците и багерите и да разчистят терена на нещо ново, което ще се изгражда на ново за да заеме мястото на това, което е било. Но колко време ще отнеме сътворяването на новото ми аз и колко от старото ми към, което съм се превързал за толкова много години ще успея да възстановя не се знае. Не мога да се разделя със старите си навици, със старото си държание, със старият си маниер, дори и със старите си страхове.
Затова омразата ще я има, да тя няма да избяга. И аз няма да я напусна, независимо колко боли, колко ги боли другите покрай мен, колко губя или печеля от тези ми дела няма да променя нищо. Нека мразя, за да се знае, че съм жив, както бяха казали в един от онези стари филми, в който киното още е било и изкуство, а не само средство за забавление "Виждам омраза в очите ти, 41. Омразата е хубаво нещо, тя дава сили на човека, държи го жив."
В такива моменти няма невинни, независимо, кой, какво или как мразя всеки е потенциална жертва, всеки ще усети гневът ми и ще разбере какво ме мъчи и защо и ще вкуси от горчилката, която отравя съществото ми.
После ще съжалявам за действията си , но ще е късно, защото ще съм спечелил битката, с патова, но все пак победа, за моя и за сметката на всички около мен. Ще черпя всички, които са ми близки, обичам или просто се е оказало, че са наоколо по една чаша от отровената ми кръв за да ги включа в извратеният ритуал на грозното ми яростно кръщене и самоунищожение на личноста си, за да мога да изкарам гнева си от факта, че пак съм се издънил и за пореден път доказвам на себе си и на всички около мен колко антисоциално и объркано същество съм зад тази маска на непукизъм, лековитост и безгрижие, която нося в делниците. Не знам кое е по-лошо да се излея като кървав водоем, който е прелял и разрушава пагубно предпазната стена на разсъдака си или да си трая в такива моменти и да трупам, докато един ден всичко натрупано се детонира като снаряд от отдавна забравена война и изтреби всеки малък спомен от нормалното ми същество, за да върне спомена за страхът, болката и гневът от всеки път, когато съм мразил истински някого друг или себе си. И тогава няма да има връщане назад към нормалното ми аз. Пейзажа ще е напълно променен, разрухата ще е навсякъде и единственото спасение ще е да минат валяците и багерите и да разчистят терена на нещо ново, което ще се изгражда на ново за да заеме мястото на това, което е било. Но колко време ще отнеме сътворяването на новото ми аз и колко от старото ми към, което съм се превързал за толкова много години ще успея да възстановя не се знае. Не мога да се разделя със старите си навици, със старото си държание, със старият си маниер, дори и със старите си страхове.
Затова омразата ще я има, да тя няма да избяга. И аз няма да я напусна, независимо колко боли, колко ги боли другите покрай мен, колко губя или печеля от тези ми дела няма да променя нищо. Нека мразя, за да се знае, че съм жив, както бяха казали в един от онези стари филми, в който киното още е било и изкуство, а не само средство за забавление "Виждам омраза в очите ти, 41. Омразата е хубаво нещо, тя дава сили на човека, държи го жив."
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
